Мода … ама театрална

С любовта шега не бива, НТ ,,Иван Вазов”

(снимка: от сайта на НТ ,,Иван Вазов”)

     Постановка: Мариус Куркински. Започвам така, за да приемете последното като изречение по-скоро, отколкото като информативна нота. Не е маловажно кой е поставил пиесата, става ясно. За съжаление в последните няколко години (а и преди това вероятно, но просто не е правило впечатление заради системата и нравите) се вижда ясно, че НТ ,,Иван Вазов” предпочита да се концентрира върху класически постановки и нов прочит. Какво имам предвид всъщност? Постановката, която последно гледах, беше ,,С любовта шега не бива”. Незнайно защо силно ми напомни за ,,Хъшове”. Когато се прибрах, осъзнах, че двете тематики реално погледнато нямат нищо общо по между си, а това, което обединява пиесите, са техните недостатъци. Ако трябва да съм по-точна – отегчението. Съвременният театър, разбиран като космополитно понятие, предполага нестандартност, която е толкова неразбрана, че чак се превръща в стандарт сама по себе си. В момента  където и да се обърнем ни заливат със странни думи и уж считани за оригинални хрумвания. Малко от тях са сполучливи, но това не е темата, която ме занимава тук. Целта ми е да опиша актуалната действителност, съвремието – в по-обобщен план. Та! На фона на това се явява Народният театър с постановки от класа на ,,Дон Жуан” и настоящата (моля, под това да се разбира ,,С любовта шега не бива”, тъй като тя е провокацията за тази публикация). Такива пиеси боравят с неотменими факти, които до преди време са търпели ограничения в някакви граници, задавани от морал, гражданско общество – това, което се обобщава като ,,предразсъдъци”. Най-голямото постижение на съвремието е обаче именно разчупване на границите и сваляне на предразсъдъците от и без това обремененото съзнание на модерния човек. Класическите пиеси следователно остават в пожелателен смисъл – за изкуството и нищо повече. Непреходни е учтивата дума, с която да ги наречем – защото - да, има непреходни ценности.

     За да премина към по-конкретната част, ще си позволя да прекратя по-горната дискусия. В постановката става въпрос за мъж, който получава добро образование, и някак си по подразбиране за него трябва да се омъжи девойка, получила съответно възпитание. Планиран от таткото брак – тя се дърпа, той й отмъщава с друга, която всъщност не обича. В този сценарий е имало нещо драматично, когато той е бил написан – това ще рече през 1834 година. В момента няма нищо кой знае какво да откажеш да се ожениш за момичето, което баща ти е избрал; нито в това да си намериш друга, в която да се влюбиш; нито дори в това да имаш висше образование и докторска степен. Сега никой не изпитва срам пред съгражданите си, ако една връзка се окаже неуспешна. Вчера дори съвсем по законов ред въведоха нова категория в семейната характеристика – съвместно съжителство без брак. И макар и постановката да завършва със смърт, то тя не успя да ме впечатли, именно защото смъртта беше безсмислена – а беше такава, защото нейното основание беше не любовта, а как тя ще бъде институционализирана, т.е. - манифестацията на любовта пред хората – бракът, който се проваля. В днешно време единственият въпрос, който възниква е – а какво става с образованието на девойката… ами с възпитанието на младежа?! (вж. в началото на абзаца) Ролите, традиционно дефинирани като мъжки и женски, все повече се размиват. Защо единият ще бъде само образован, а другият само възпитан? – навремето това е затвърждавало тези роли – гаранция, че жената ще си остане жена и няма да премине в територията на мъжки занимания и обратното. А сега – не. Сега се счита за недостатък да не разбираш от всичко и да не можех всичко – компютърна грамотност, два западни езика, умение за работа в екип….

      За играта може да се каже, че беше вдъхновена и премерена, колкото и клиширано да звучи това. Дали беше комедия или беше изиграно като комедия, няма значение – три гафа. Поне три видни, а може и повече да е имало. Една скъсана покривка, едно спъване на двама души и един удар с пръчка, който съм сигурна, че не е по сценарий. Никой нарочен удар с пръчка не би следвало да е по сценарий, още повече когато е върху жена. Актьорите направиха пиесата – ако не бяха те, положението щеше да е повече от трагично.

__________

 С любовта шега не бива от А. Дьо Мюсе

Постановка: М. Куркински

Участват: Ю. Вергов, Вл. Карамазов, Й. Шамли, Ал. Василева, Р. Врангова, А. Пападопулу, З. Бахаров, В. Йорданов

__________

     Със абсолютно същия проблем се сблъсква и ,,Хъшове”. В пиесата така и не е въведено нищо ново след големите литературни критици от началото на втората половина на миналия век и всеки един опит на съвремието поне донякъде, ако не изцяло, дублира техните тези. За ,,Дон Жуан” дори не искам да отварям дума. Показателен е сам по себе си фактът, че на премиерата хората започваха да си тръгват по средата на представлението. Е, разбираемо, че главният герой беше със счупена ръка и че се наложи да го замести режосьорът все пак. Разбираемо.

     Иначе – за модата в заглавието – за пръв път се очудвам, че никой не извади пакетче семки да си почопли. Очаквах го като нищо! Тъй като купих билети в последния момент и напълно случайно, бяха останали места само на балкона. Никога не правете тази грешка – ако си мислите, че това е съвет, не е - приемете го за заповед. Оказва се, че три (от общо седемте) реда са изкупени от група ученици, организирани от учителката си, която се познавала с някаква позната на някой си (който вероятно познава някой друг). Изводът е, че сравнително голяма част от тях бяха дошли (защото класическият номер е да си платиш билета, да се оттървеш от мърморенето на учителката и в последствие да не се явиш в залата), защото накацаха по седалките. Разбира се, без да следят дали сядат на правилния ред и място. За нещастие се оказва, че имало още някаква група, която претендира, че е официален собственик на същите редове. Смешното беше, че снобарската групичка също не гледаше нито номер на ред, нито място. Както много правилно заключи една колежка на следващия ден, когато й разказвах – все едно хората си се настаняват в автобуса. На всичкото отгоре имаше хора, които влизаха за пръв път в залата около 10-15 минути след началото (което само по себе си също беше около 10-15 минути след обявеното). Това нормално – не е нормално това, че те също не си знаеха местата, а решиха, че ще вдигат половината ред, за да се настанят на някакви случайно свободни места в средата. Тук вече нервите ми не издържаха. Не ме е срам да кажа каква сцена спретнах, но е излишно. За пореден път нямам думи за публиката. Но пък може би и публиката си заслужава театъра, и театърът – публиката. Обикновено когато мястото ми е долу в залата, съм по-доволна от хората, но пък за това си има друга дума – парвенющина. Току виж темата взела, че станала много дълга, но по-добре да се кажат нещата, отколкото да се движат като сенки из салоните с години. Разбира се, че няма да има публика за Народния – ами всичко по-горе обяснява защо хората предпочитат 199, Сълза и смях и т.н.

     Хм … май за пръв път ми се случва да критикувам Мариус Куркински?!……   Виновно е заглавието!