Ако си спомням правилно (защото все пак беше отдавна, когато кака Миленка гледа тази постановка) - та ако си спомням правилно, не мога да пропусна да разкажа.

     ,,Ние не търсим добър човек, който да се прави на лош; ние търсим лош човек, който да се прави на добър.” - Златното правило в бизнеса.  Наскоро ми се даде повод да премина през интервю за работа. Такъв е казусът в тази постановка. Четирима кандидати на пръв поглед изглеждат като съвсем поносима конкуренция, макар и за ключова и отговорна позиция в голяма международна компания; като се има предвид, че аз се състезавах с над 400. (за по-любопитните - да, аз получих мястото) Оказва се обаче, че интервюираните нямат ни най-малка представа какво ги чака. Нов и нестандартен метод за подбор на персонал поставя кандидатите в стресови ситуации, ролеви игри, които ги карат да бъдат състрадателни и изобретателни, подли и хитри без да забравят, че са професионалисти. Това, което се случава обаче, е точно това. В подобни сценарии човек забравя, че трябва да създаде определено впечатление, забравя, че го наблюдават, забравя и най-важното - че не знае кой точно е онзи, който го наблюдава. Само един от участниците (героят на Хр. Мутафчиев) постоянно си напомня да поддържа професионализма. Не случайно е така. Изненадата в края на постановката е дори по-голяма за публиката, отколкото за него. И тъй като не искам да развалям happyend-а, който в случая е по-скоро end, отколкото happy, ще оставя публиката да се изненада сама.

     И все пак - какво означава ,,личен живот” в свят, в който най-важното е кариерата? Какво могат да бъдат приятелите… а роднините - част от личния живот или  нещо между другото? Кое да жертвам - топлина и обич, кариера и пари,честност и  достойнство; а кое би жертвал ти - по-добрият от мен човек? Може ли, моля, една дефиниция на ,,стрес”, а на ,,стрес без дистрес”, както беше казал големият философ? Не може! Излъганият сам си е виновен, че е излъган. А на онзи, който го е лъгал - евала! В китайското законодателство съществува закон - на онзи, който се дави, никой няма право да помага; намесата в чуждата съдба е забранена. Който може - да изплува, който не - да се скрие на топло при приятелите си. И в бизнеса е така. Няма добри и лоши, има издържали и неиздържали. Пожелавам ви да сте от първите, искрено.

–

Шведска защита

МГТ Зад канала

автор: Жорди Галсеран

постановка: Бина Харалaмпиева

участват: Христо Мутафчиев, Атанас Атанасов, Пенко Господинов, Василена Атанасова

     Да, аз бях също толкова изненадана, колкото и вие. Ако знаех по-рано щях да скокна. Било е невероятно, е, поне по собствени умозаключения. Някой ми каза, че са докарали рояла на Милчо Левиев с хеликоптер. Как съм го изпуснала да ми се чуди човек!

     Някои биха му казали наивизъм, защото такъв тип повествование извира директно от сърцето и отива директно в сърцето. Религиозен наивизъм, ако трябва да сме точни, за да следваме библейската притча за Лазар. Класическата история е разказана по впечатляващ начин - Лазар е неблагодарен, а персонажите на Иисус и Юда са изиграни от един и същи актьор. Промяната на личността при среща със смъртта е в основата на представлението, но далеч не е онова, което трогва най-искрено. Всъщност онова, което трогва най-искрено, не може да бъде описано съвсем точно; то е просто наивизмът. Не случайно пиесата е обект на такова внимание, струва си да се гледа.

     Както каза шефката на излизане - ,,Сега разбирам защо толкова се спряга тази постановка!” Верно е, не е случайно.

     Мога ли отнова да се опитам да обрисувам публиката? Точно пред нас стояха половин редица роднини на един от героите (Иисус и Юда - Христо Петков), които използваха всеки миг от появата на техния роднина, за да си шепнат - ,,Това е Ицо! Това е Ицо!! Кажи на Румяна, че това е Ицо!” Изглежда се очакваше новината да се предаде като на ,,Развален телефон”, само по възможност да не е развален. За щастие всички до 6-то коляно разбраха, че това е Ицо и бабата (или лелята вероятно, не мога да съм сигурна) се успокои. До края на пиесата. Когато всички излезнаха да се поклонят, тя заскача с надеждата Ицо да я види и замаха с ръка в миговете на апогея на скока. Не знам дали ви е смешно или ви е тъжно. Аз по-скоро се смях като го гледах. Остава, за съжаление, актуално и показателно за българската публика.

–

     ТР ,,Сфумато”

     автор: Иван Добчев

     сценография: Владимир Славов

     музика: Асен Аврамов

     участват: Анастасия Ингилизова, Албена Георгиева, Елена Димитрова, Димитър Марков, Христо Петков

Вили Казасян

(08.12.1934г. - 12.07.2008г.)

     Много специални поздравления за Калин Николов, подготвил музикалното оформление. Музиката беше изключително добре подбрана за целите на постановката; даже може и да се каже, че музиката създава една голяма част от постановката. Или с други думи ако музиката не е такава, каквато е, постановката щеше да бъде много различна, дори бих казала банална, прозаична, но … по същество. Действието се развива през 2012 година, в която две приятелки (кавичкосайте го това последното - просто две жени), които живеят в една и съща къща и са били влюбени в един и същи мъж, празнуват рождения ден на едната, по случайност съвпадащ с дата, на която въпросният е починал.

     Много е сложно да се предаде емоционалния заряд, с който е наситена постановката. Посредством сюжета биха могли да се разберат някои моменти - например защо Валентина изкупува всички вещи на покойния си любим от вдовицата му. Валентин (двама от трима носят едно име, откъдето и името на пиесата) е отчаян, че Валентина обича друг, и се жени за нейната най-добра приятелка. Не по любов, просто се жени. Оформя се любовен триъгълник, в който съпрузи и влюбени не съвпадат. След смъртта на обичания и от двете мъж те остават сами, а от приятелството им е останало само дипломация и лицемерие. В дъното на утехата с алкохол и липсата на пари съпругата продава всичко на любовницата, а тя от своя страна прави музей на страданието и пропиления си в надежди живот. Тези надежди, оказва се, са осъществими, но едва 20 години след като всичко е свършило.

     Постановката представлява поредица от ретроспекции, в които се открива истинското щастие, въобще всичко истинско. Може да се разбере само ако се гледа, само ако се почувства; затова моя съвет е - почувствайте я. Няма нищо по-реално от онова, което не може да бъде описано с думи.

     Малък градски театър Зад канала

     Валентинов ден

     Автор: Иван Вирипаев

     Режисьор: Явор Гърдев

     Музика: Калин Николов

     Участват: Жорета Николова, Светлана Янчева, Валентин Ганев

–

    ,,- Ти искаш ли винаги да сме заедно?

     - Не! Защото така няма да мога да идвам при теб.

     - А ти искаш ли винаги да сме заедно?

     - Не! Защото така няма да мога да те чакам.”

     Театър 199

     Коко (Coco Chanel)

     Режисьор: Въскресия Вихърова

     Участват: Цветана Манева, Ася Иванова

     Едва ли има нещо, което може да спре красотата, особено когато тя е материализирана в кожата на красива жена. Пиесата моделира проблемите на освободените момичета, които правят каквото си искат, когато си искат и натрапчиво прокарва идеята за неразумието като начин за търсене на щастие. А всъщност един от въпросите, които поставя, е дали в действителност това неразумие успява… или си остава просто неразумие. През изключително оригиналното хрумване за участието на една и съща героиня в два ,,формата” (колкото и грубо да е казано) става ясно, че опитните далеч не са толкова опитни, колкото се очаква от тях, а младите - съвсем не толкова лековерни. Да, двете дами играят един и същ персонаж, в различни години, но пространството и времето са се изкривили и сега те разговарят една с друга. Спорят и се обвиняват като майка и дъщеря, като две съпернички за един хубав мъж, мразят се, а са едно цяло и не биха могли да се обичат и да не могат една без друга повече от това. Има някаква хигиена в това да критикуваш себе си по трудния начин - по лесния всеки може. Със съжаление за онова, което е трябвало да стане. Не - тук е обратното - Тя, порасналата, не съжалява и оправдава всичките си буреносни години; даже е доволна, че миговете не са прелетели покрай нея без да се възползва. О, възползвала се е и още как! Била е жена и дявол, и любовница, и ангел, и всичко, което е можела да бъде, за да бъде себе си, за да покаже и да възнагради себе си за това, което е. А другата, младата, изпитва дискомфорт, че все на нея се оставят трудните решения, които сърцето взима без да пита, и се противи безсмислено на нещо, вече така или иначе изживяно. Будна съвест? - Не. Буден спомен, твърде буден. Препоръчвам пиесата на всеки, който поставя красотата и удоволствието от живота пред благоразумието. Всички останали също биха я харесали, но просто няма да я разберат. Просто култ към естетиката, чувствеността и силата на тези оръжия в женските ръце, това е.

     Една от най-впечатлителните и на място реплики, които съм чувала - напълно в подкрепа на идеята на постановката, -

     ,,Внимавай да не си изгубиш протезите в родилното отделение!”

     (по повод мъжете, които се женят за млади момичета в залязваща възраст)

     Обещаните постановки, които имах възможността да гледам на театралния фестивал във Варна. Да, знам, че вече е крайно време да започна с рецензиите.

     Тази е една от последните, които гледах, но честно да призная не беше кой знае какъв финал. И въобще не важеше правилото най-доброто да се остави за най-накрая. С категоричност мога да заявя, че Театър 199 безспорно печели личните ми овации и се нарежда сред най-добрите театри в списъка ми с любими такива. Този път обаче давам на заден.

     За онези, които не са гледали постановката, ще направя уточнението, че става въпрос за четирима приятели от детските години, които още тогава са измислили игра, на която се събират да играят всеки месец. С GSM-и! Колкото и абсурдно да звучи. През цялото време се водят разговори така между другото, което идва да подчертае колко по-важна е играта от каквото и да било останало, още по-малко пък общуването, любовта и прочие.

     През цялото време някой (от актьорите, които си цъкаха с телефоните на сцената) се ядосваше, че трябва да се прекъсне играта по независимо каква причина. Дали някой ще се жени или ще се самоубива, ако щете, децата, отказващи да пораснат, продължаваха да са с убеждението, че не може да се нарушава сакралността на играта. Речникът беше ужасен (не, не уличен, просто ужасен), не може да се говори за никакъв умисъл в поставяне. Това извиква темата за нещо, което напоследък става крещяща мода, отблъскваща интелигентните хора. Защо всеки си мисли, че е излишно да порасне? Защо всеки се хвали с това колко е глупав, колко е неразумен и колко е лигав?! Това идеал ли е или просто начин да осветиш мързела си с положителна светлина…

     Не че някога съм очаквала от хората да използват главата на раменете си. Когато мине определен период от време човек вече по инерция допуска, че хората са нещастно безразлични към всичко; но това според мен все пак не трябва да бъде съвсем така. Детското, колкото и да е хубаво, е просто детско и е смешно, когато някой си мисли, че най-доброто му качество е да няма координация между мисълта и действията. Колкото и разочароващо да е, действително има по-важни неща от една игра. Като че ли в унеса си героите забраняваха злоупотреби с порядките на играта, защото се страхуваха, че това е единственият начин да запазят себе си като група и ако някой посегне на играта, тогава той посяга и на групата. Сякаш приятелството ще го има само при условие, че те никога не спрат да играят. Е, пораснете и ще видите, че не е така. Приятелството го има, защото го има - защото е един от феномените на човешкото съзнание и неговото съществуване е единственото му оправдание. Останалото са детски наивни игри. Не може да жертваш ключови събития в живота си в името на това да си освободиш един петък за игра. Онова, което е истинско, то се връща, независимо да ли ще го жертваш временно в името на нещо друго, каквото и да е другото. Само не правете грешката, мили деца, да пораснете криворазбрано - да станете ядосани критикари. Това не е пораснал човек, това е сприхав човек…

———-

Малка пиеса за детска стая

Театър 199

Режисьор и постановка: Галин Стоев

Сценография: Юлиян Табаков

Участват: Снежина Петрова, Радена Вълканова, Вежен Велчовски, Стефан Вълдобрев

     На 1ви Юли т.г. Франция пое председателството на Европейския съюз. По този повод пое инициативата да организира във всяка столица на Държава-членка културно събитие, с което да отбележи встъпването си в председателство. В София събитието беше операта Лакме от Делиб, чиято организация беше посредствана от Френския институт, посланика на Франция в България и министерството на културата.

     Честно да си призная, не съм очаквала толкова да харесам опера (след последните ми преживявания от Травиата). Беше прекрасно, а певците бяха в по-голямата си част (даже всички) българи. Не може да се забрави твърдението, че ако ЕС трябваше да се създаде сега, мотивите за това щяха да бъдат опазването на културата и насърчаването й. (Спомнете си пословичната Конвенция…….)

     ,,Ама Вие верно ще играете през Юли?!…” - с очевидна и заразителна развеселеност успях да кажа само. Толкова малко е нужно на човек, за да се зарадва в 30-те минути между работата и операта, които намерих, за да се разходя по Раковска и да видя как е положението. Ето програмата на Театър 199 в следващите няколко дни:

Театрален афиш

     В последните няколко години майка ми упорито се опитва да ми докаже, че операта не е моето изкуство. Напоследък е на път да успее и снощи за малко да обърна операта на кафе с цигара. ,,Травиата” беше представена в Пловдив като част от годишния фестивал, станал вече традиция.  XXII музикален фестивал на Античния театър, въпреки че не във всичките си 21 предишни издания се е казвал точно така. Модата с резервациите за Верди изчезна наскоро, но все още е силно застъпена - нещо като жълтото това лято.

     Едно не мога да разбера - защо всяко лято се повтаря един и същи абсурд - представленията започват прекалено късно вечерта и свършават по време, в което, както казва баща ми: ,,порядачние люди уже спят”. Толкова ли е трудно просто да се започне с час-час и половина по-рано?! Това по отношение организационните въпроси. Не знам дали да включа към тях и вятъра и това, че по-едно време температурите паднаха до значителни разлики с тези през деня, но това е простено, тъй като не зависи от организаторите (поне не изцяло, но няма да засягам темата за парниковия ефект). Вятърът изигра лоша шега и на самите актьори.

     Те обаче направиха завидно добро представяне и това го казвам независимо от факта, че имам познат сред певците (по този повод специални поздрави на Живко Пейчев - Маркиз Д’Обини). Изключителни изпълнения и много хубави гласове със засилено италианско присъствие - само добри новини.

     Травиата (Верди)

     Либрето: Франческо Пиаве (по романа на Ал. Дюма - син - ,,Дамата с камелиите”)

     Диригент: Алфонсо Скарано

     Сценограф: Рафаеле Гуизо

     Главни герои: Наталия Роман (Виолета Валери) и Джорджо Кашари (Алфред Жермон)

     –

     Сега се чудя дали да очаквам с нетърпение или с търпение операта в понеделник. Е, няма как Шефът каза да отида, пък аз нали съм си изпълнителна…..